Прочетен: 4915 Коментари: 8 Гласове:
Последна промяна: 12.07.2016 21:57
Когато се добраха до другия край на разрушения мост, те се изправиха, дишайки тежко и се огледаха. Бяха пристигнали там, където искаха да пристигнат. В селото на сенките. Двама мъже, двама приятели. В другия свят ги наричаха Добрия и Глупавия. Често се караха, спореха и винаги бяха на противоположни мнения, но бяха приятели. Спореха най-често за това кой е по-умен.
- Гледай ти, къде ме домъкна, глупако! Та тук няма никой! Защо ли те послушах? – заговори първо Добрият.
- Наистина е пусто, но затова пък е спокойно и тихо. Да не съм глупак да стоя още оттатък в оня ад. Ето го и селото, напълно нормално село. Хайде да поразгледаме, все ще намерим някой да ни посрещне и напъти – отвърна Глупавият.
Селото наистина изглеждаше напълно обикновено. Малко запустяло селце, но напълно прилично. С килнати полусрутени къщички, с буренясали дворове. Същите селца ги имаше и в другия свят. А тук даже някои от комините пушеха. И не беше много тихо. От време на време се дочуваше грач на някаква домашна животинка, може би мисирка.
Беше малко преди залез. Както се казва, по „ракиено” време.
Двамата приятели се запътиха към къщичките и скоро достигнаха къща, която беше видимо обитаема. Никой не ги посрещна, но те смело бутнаха вратичката и нахълтаха на двора. Къщата беше на два ката, вратата на една от стаите на долния кат беше открехната сякаш ги призоваваше да влезнат. Двамата пристъпиха в стаята и съзряха мъж, разположил се на богата трапеза, държащ в ръката си чаша с червено вино. Беше замислен, но когато ги видя да влизат видимо се оживи, изправи се и заговори:
- Хайде, бре момчета, откога ви чакам!
Добрият и Глупавият не се изненадаха много, като че ли го бяха очаквали това странно посрещане. Бяха сигурни още преди да тръгнат, че всичко що се говореше за това село е пълна измислица – за сенките, за това, че в селото няма жива душа... абе, прости човешки измислици! Бързо се разположиха около стопанина, грабнаха от мръвките, а мъжът им наля от руйното вино и продължи с бъбренето си:
- Хапвайте, момчета, вижте само баба ви Гицка каква мисирка ви е опекла. А виното на дядо Гицо, а? Какво ще кажете? Да е жив и здрав старецът, все такова да го прави! Ама къде ви са момите, а? Що не ги доведохте и тях?
При тези думи Глупавият и Добрият се спогледаха и се засмяха.
- Е, приятел, за какви моми ни говориш? – захили се Глупавият – Не сме глупаци та да водим и моми. На нас не ни трябват моми. Я го виж, моето аверче, ожени се, ама нали си е добро, все угаждаше и неговата мома взе, че му се качи на главата. А сега бяга...
- Стига де! – сопна се Добрият. – Добра си беше моята мома, ама аз нали се хванах с глупак като теб...
Разговорът щеше да се разгори в сериозна кавга, но стопанинът се намеси, наля им още от виното и скоро и двамата се успокоиха.
- Ами ти как се казваш, приятелче, и как я караш тук? –попита Добрият.
- Казвайте ми Стопанин, аз съм стопанинът на това място. На времето ме наричаха Злият. Ама вие ми казвайте Стопанин. А поминувам тук повече от добре. Ето, вижте, все така си я карам. Другите от селото и те така си я карат. Имам двама приятели, заминаха да си търсят моми и още не са се върнали, ама ще се върнат няма къде да ходят. А вие защо дойдохте тук? Как мислите да я карате.
- Не се трае, братче, не се трае оттатък. В нашето царство не се трае. Постоянно сменят царете, а всеки, който и да дойде, лъже. Данъците увеличава, цените увеличава, няма работа. Момите – не можеш да ги барнеш, не можеш ни да ги облечеш, ни да ги нахраниш! – заоплаква се Глупавият.
- Стига си се оплаквал, глупако! Ама ти отиде да ги избираш царете, нали? – веднага реагира Добрият и трябваше пак Злият да ги успокоява.
Свадата отново беше потушена с още по една чаша от виното на дядо Гицо и двамата пришълци започнаха да говорят за своите планове.
- Стопанино, ние сме намислили голяма работа, да знаеш... Има едно царство дето поданиците му са богати и се чудят къде да си дянат парите. Та сме решили да правим тук ваканционно селище и ще ги каним тук тези богати чужденци... . захвалиха се двамата приятели.
Стопанина веднага ги парира:
- Това, което сте решили не е лошо, ама ще трябва да се поправя моста.
- Ти за това не бери грижа, ние имаме вече проект, даже сега мога да ти го разкажа. Хайде да ходим да ти го показвам.
Злият само това чакаше:
- Що наистина не тръгнем, бре, умници! Аз винаги съм чувал, че много пари могат да се направят от подобни проекти. Обаче ми се струва, че ви е страх да го поправите този мост. Сега вече е нощ, тъмно е, а реката е буйна...
Когато чуха тези думи двамата веднага скочиха.
- Нас да ни е страх? Тръгваме още сега!
И както си бяха пийнали се засилиха към моста. А реката беше наистина буйна. Водата бучеше, а мостът вече отдавна не съществуваше. Беше страшно.
Пръв хукна Глупавият и веднага се бухна в буйната река. Добрият, нали си е добър, скочи да го спасява и също изчезна в бездната.
Остана само Злият. Загледа се във все още несъществуващия път към другия свят и бавно се върна назад. Все още цялото село беше негово.
Днес това село продължава да се нарича селото на сенките. Никой не ходи в него. Не се знае дали въобще някой живее в него. Само понякога откъм селото се дочува тъжният грач на мисирка.
От "Приказките на Вал"
Qou vadis, Domine? Няма ли някой Умен - да поправи моста, да прикътка мисирката?
Поздрави, Вал! Чакаме продължение, вече просто си длъжен, не ни оставяй в буйната река да се давим в догадки:))) Макар че ако някой знаеше как притчата да завърши хем справедливо, хем щастливо - цар щяхме да го направим и на тоя, и на оня бряг, не мислиш ли?:)))
Qou vadis, Domine? Няма ли някой Умен - да поправи моста, да прикътка мисирката?
Поздрави, Вал! Чакаме продължение, вече просто си длъжен, не ни оставяй в буйната река да се давим в догадки:))) Макар че ако някой знаеше как притчата да завърши хем справедливо, хем щастливо - цар щяхме да го направим и на тоя, и на оня бряг, не мислиш ли?:)))
Отиваме там, зад моста. За да бъдем разпнати отново и отново!
НО ПОУЧИТЕЛНО С ЦЯЛАТА СИ СИМВОЛИКА.
Не, не, приятелю! Тогава не беше тъжно. Тъжно стана тогава когато дойде приливната вълна и отнесе селото. Тъжни бяха и трите сенки, които се бяха сгушили до величествения новопостроен мост, който щеше да даде началото на новата супер магистрала. Те слушаха гръмките слова на строителя на новото съвременно село и може би се усмихваха. Защо ли? Те си знаеха защо!
13.10.2014 18:44
"Само понякога откъм селото се дочува тъжният грач на мисирка."
Благодаря, Вал! Отново ми хареса разказчето.
Поздрави и лека вечер!
"Само понякога откъм селото се дочува тъжният грач на мисирка."
Благодаря, Вал! Отново ми хареса разказчето.
Поздрави и лека вечер!
Радвам се, че ти харесва разказчето! Нека и твоята вечер бъде лека!
тези същества нямат никаква възможност да преминат по моста. Те даже нямат и желание за това. Те се въртят в омагьосания кръг на буйната река и не стигат до никъде. Забележи - те достигат до другия бряг, но не са измокрени, те са само изморени. Отново и отново ще се потапят в бездната или ще остават сами в селото, без моми, без приятелство, без да разберат живи ли си или са само сенки в един омагьосан, но същевременно толкова познат нам свят...